Miss Chief

„От там насетне те често си липсваха… за по мъничко.”

Сутринта е мрачна, юдейска, сутрин на поетесите. Да я задържа – не искам, ще изчакам деня, да се нареди ей така наужким. Често да ме връща при оня влак, който помня и в посоката на мислите ми трака. Събуждам се погрознял и изсъхнал от слюнката на новото.

Милa блудницe, помисли си само: колко много букви в чаршафа заровени. Тихо крачат, тия чаровни суеверия, врез цветята без ред и без ритъм, не оставят следа в памучния си път. Закърфичвам ги една след друга, тук и там насред необятното, опитвам, но все миражи рисувам, от цветя и букви отдавна износени.

Очите ми – заложени капани. А времето ми сякаш накъся. Знам, какво е – бунт, опасни неща, гайди и тъпани, два крака в овтъдното и сълзи безсилни, чакащи промяна, от която се страхуват. Топло и студено, топло във студено. Не обичам тъжните погледи, тя ще ме победи и ще ме изпие в глътка, толкова е силна. Да бъдеш липсван също е приятно, но не толкова смислено.

Усмихвам й се, като робот - твърде бързо, дори ръждиво някак. Скърца със зъби; все още спи. Сън упорит сънува, стегнат в ластик и лишен от край. Говори вълнуващо, мистично: „Помисли за слъчногледите!”. Чак на другия край на леглото. Миля моя батерийке, изщракаха се тия пръсти вече, моята религия е в оскъдицата и е премного търсена. С пластмасова ръка я завивам, гореща и блаженна сред бръчките на чаршафа. И се чудя коя ли песен би звучала в момента, точно този момент, когато Жан-Клод-Ван-Дамовият брат бива безмилостно осакатен, когато звярът би бил необосновано груб с красавицата, точно този момент, когато света се разчупва, за да отстъпи място на пророческо самопознание и твърда, тиха увереност.

Сутринта е мрачна, мокра и порастнала от сенки. Да я задържа – не искам, ще изчакам деня, да се нареди ей така наужким. Да събирам албуми с снимки, приятели-предмети и МЕХАНИЧНИ гласове и часове предрешени.

Усмихвам й се – твърде бързо, дори ръждиво някак си. Тя прилива събужда и с него се променя; променя се безвъзвратно. И тая сутрин в мен ще паднат първо звездите, а после и Титаните ще ги последват. За да остане тоя свят без упора, за да избягам там, където имам и мелодия със думите. Дори на мен не ми харесват. Евтини ги давам, не може да се отрече. Може би, мила моя светулке, ще си направя шкурка от твоите усмивки през деня, за да го изстържа всичко. И през кръвта да го събирам в кофа, да я нося до телефона, да ми тежи като котва, завинаги замлъкнал. До моя дом възвеждат пусти стълби и сред тях единствен броди жътварят на души. Знам, никой не харесва мъченици. Но и аз съм силен...? Светът няма да изчезне, дълги сънища, мигла след мигла...

Мила блуднице, помисли си само, колко и трябва на една принцеса? Остани за малко при мен да поговорим, да послушаме, пък дори да пийнем малко вино. Безсилен съм дотолкоз, че всяко място в мене – червено от виновност, помята се и иска да умре.